Стефан

Обикновена история. През 1968 завърших семестриално. Бях на 24 години и по стара семейна традиция редовно слушах "Радио Лондон" и "Свободна Европа". Бях много в час с "Пражката пролет" и събитията, станали по-късно. Вместо да присъстваме на сеира "Световен младежки фестивал", отпрашихме както всяко лято на къмпинг "Аркутино" с братовчед ми, който следваше в Прага. Покрай него и покрай баща ми, който беше завършил висшето си образование в Бърно, и аз поназнайвах чешки, така че в качеството си на "гларус" много добре се разбирах с чехкините. Те бяха много доволни и горди от това, което става при тях и се чудеха защо и при нас не направим същото. Ние, естествено, им завиждахме, но им обяснявахме, че у нас много здраво ни държат вързани, пък и при тях тази работа няма да продължи дълго, ако я карат така. За да ги "подсети", "Големият Брат", в лицето на неговата Непобедима Съветска Армия, бе започнала от началото на лятото големи военни маневри на териториятя на Чехословакия с участието не само на местните си гарнизони, но и с големи съединения, прехвърлени от СССР. Та тези войски много проточиха прибирането си обратно. Още тогава казвахме на чешките ни приятели, че нашите "здрави сили" едва изтрайват да свърши фестивала и пропагандата около него, за да вземат нещата в свои ръце, но на чешката ни компания не й се вярваше нещата да стигнат до там.

Голямата ми лятна любов си замина и три дни след това нашите войски отново им отидоха на гости. Месеци по-късно се мъчих по телефона да се свържа с нея в Чехословакия, но телефоните не работеха. Година по-късно тя ми се обади с писмо от Англия - в началото на окупацията чешките граничари си затваряха очите и много народ успя да избяга на Запад. В писмото си тя с носталгия споделяше, че студените и сиви води на Ламанша не могат да й заменят топлите пясъци на "Алепу" и "Аркутино"...