Ивайло Върбанов

Аз съм роден в началото на 1963 г. През 1968-ма съм бил едва на пет годинки. Но 68-ма завинаги е оставила отпечатък в детското ми съзнание, което не ме напуска и днес.

Споменът е за страх.

Не помня лицето на майка си от тогава, но помня ясно думите й, как страшни хора от чужди държави ще плъзнат по улиците на София, как не трябва в никакъв случай да излизам от двора, как ще ме отвлекат, за да ми причинят много лоши неща (по времето, за което разказва авторът на писмото, в София се провежда Световния младежки фестивал - б.р.).

По това време сме живели на ул. Родопи, която е успоредна на бул. Сливница и още ясно помня страха, с който преживях 68-ма.

Израснал съм в семейство на комунисти. Работническо-селски произход, баба - АБПФК (активен борец против фашизма и капитализма), ятак на Габровско-севлиевския отряд, майка и баща - отявлени активисти. Помня винаги заредения пистолет до главата на спящия татко, с който той ми обясняваше как ще ме брани от предатели на Родината, помня смръщеното и красиво лице на мама, която се страхуваше да не ме отвлекат капиталистите. Пиша това, защото ми се струва важно да кажа: Те наистина са вярвали в правотата си. И може би заради това ние не сме имали своята българска пролет.