Теодор Асърджиев

Тогава, през лятото на 1968 г., бях на 9 и половина години - възраст, достатъчна за "попиване" на всичко, което видя и стана участник. Но същевременно и твърде "малка", за да мога да правя анализ, изводи и заключения.

Учех в българското училище в Прага "Георги Димитров", на ул. "Под кащани" (Под кестените), където се намираше и посолството на СССР. Там бях приет за пионер (в ДПО "Септемврийче"). Спомените ми оттогава са белязани от много и вредна идеология, от която сега ме е срам, и трудно могат да бъдат какъвто и да е първоизточник. Но, нейсе....

През тази августовска нощ не можах да мигна - може би за първи път в живота си. Цяла нощ бучаха страшни мотори на двигатели. Сутринта, към 6.30 ч. станах и погледнах през прозореца към улицата. Нашата улица беше "Над Кошинкоу” 7, Прага 8, кв. Либень. Това е малка уличка, около 80-100 метра дължина. Но тя излизаше на друга, доста по-голяма от нея - североизточната градска артерия бул. Червената армия (Trida Rude Armady). Именно по Trida Rude Armady дефилираха танкове, БТР-и и всякаква друга военна техника на Варшавския договор. От самолетите летяха актуални към онзи ден броеве на в. "Правда".

Хората ги събираха и на място ги горяха.

Баща ми, който по съвместителство беше и кореспондент на профсъюзния орган на ЦСПС вестник "Труд", ми каза: "На улицата се случва история. Иди и събери каквото можеш като илюстративен материал. Аз съм длъжен да имам документация. Без първоизточник ми е невъзможно да пиша обективно."

И аз тръгнах, като най-голям син в семейството. Събрах около 30-40 броя от този вестник.

Животът на семейството ни през лятната ваканция протичаше по следния начин. Аз и по-малкият ми брат си играехме. Майка ни, като съпруга на отговорен деец на международното профсъюзно движение и, преди всичко, журналист, беше всъщност домакиня в къщи. Баща ми беше онзи, който ежедневно, с пристигането си от работа, коментираше кой как се е "държал" във Федерацията (Световната федерация на професионалните съюзи - СФПС).

Колективът им беше интернационален. Те издаваха месечният бюлетин "Световно профсъюзно движение" на шест основни езика, а баща ми беше българският представител и отговорен секретар на списанието. Главен редактор беше пан Леонард Будзински от Полша (ПНР), зам. главен редактор - Олег Валентинович Загладин (СССР), брат на Вадим Загладин, впоследствие идеолог на Горбачов и Перестройката. Машинописка беше Кира Полторацкая, наследничка на прочута белогвардейска фамилия благородници; стилист - Андре Пако от Фрация. Администратор беше пан Дворжак (чех) - малкото му име съм забравил.

В деня на окупацията (21.08.68) пан Дворжак спрял да разговаря с баща ми - Христо Асърджиев. Адре Пако пък отишъл в дълга отпуска в Париж, който по това време още бучи. В коридорите на федерацията баща ми е бил посрещнат от г-н Петров, архивар на Федерацията - българин, дошъл в Прага още преди 1945 (вероятно като градинар). Генералният секретар Луи Сайян, фрацузин, основател на СФПС, го ценеше особено много. Петър Петров говорел кратко, лаконично, но съдържателно. Той заявил на баща ми: "Съветският съюз не може да си затвори очите за едно късче земя, но много скоро ще загуби всичко." След седмица изчезна, но скоро след това стана ясно къде - при сина си в Канада. Синът му избягал още през пролетта.

В тази обстановка нас, децата, ни събираха в българското училище, за да ни четат приказки. До училището беше резиденцията на американския посланик. Една сутрин я намерихме цялата обстреляна. Другарят Аначков, класният ръководител, ни качи в училищния автобус и се прибрахме по къщите. Обаче имаше и деца от проблемни семейства, за които, както после ми бе обяснено, нямаше истинско "вкъщи". За тях имаше специална къща - интернат. Там те спяха. По улиците имаше плътно присъствие на военна техника и предимно руснаци. За нашите се знаеше, че държат летището "Рузине".

В топлите летни вечери Олег Загладин, когото от съветското посолство бяха предупредили да не се прибира в своята квартира, идваше вкъщи и двамата с баща ми слушаха едно голямо радио "Тесла". Слушаха "Гласът на Америка" и "Франс Ентернасионал". Загладин спеше у нас.

Около седмица след влизането на войските, по една от главните улици на Прага "На пржикопе" (Изкопът), точно пред магазин "Била лабудь" (Белия лебед), се запали трамвай. Един танк го набучи през прозорците на ствола на оръдието и го понесе напред. Видях и силно обстреляното чешко национално радио. Такива гъсти дупки от куршуми дотогава бях веждал само в Будапеща, при пътуванията си с автомобил за България.

Дойде 9 септември 1968 г. Събраха ни в българското посолството, имаше слово. След няколко дни научихме, че именно на националния празник е бил убит български войник на летището. Положението ставаше нетърпимо. Пред очите ми на "Вацлавски намести", след пробиване на резервоара с чук и пирон, беше подпален танк. Момчетата избягаха от него, спасявайки се по чудо.

Когато построиха барикади по "На пржикопе" на следващия ден нас, децата, ни натовариха на един военен самолет и ни изпратиха в София.

Учебната година започна след 20 октомври, когато се върнахме в Прага с военен ешелон.

(Следва)