За Проекта arrow Спомени arrow "Окупантский сир немааме!" ("Нямаме окупаторско сирене!")
  • Bulgarian
"Окупантский сир немааме!" ("Нямаме окупаторско сирене!")

Снежанка Касабова

Датата 21 август 1968 г., освен като исторически факт, за мен е и специална дата от моя живот! На този ден пътувах с влак през Унгария към чехословашката граница.

Бях приета във Висшия икономически институт в Братислава по споразумението за обмяна на студенти между министерствата на образованието на двете страни.

Рано сутринта бяхме свалени от влака на гарата в Будапеща с обяснението, че границата на Чехословакия е затворена и че там "има контрареволюция". До обяд почти всички страни се погрижиха за своите пътници. Ние, петима български студенти, обаче стояхме на перона - без пари, храна и вода при 40° температура и чакахме нещо да се случи. След обяд баща ми (който пътуваше с нас, защото беше командирован от Министерство на образованието да работи в Българското училище в Братислава) реши да отидем до Българското училище в Будапеща, с надеждата да се подслоним там. Училището обаче беше във ваканция и беше заключено.

Изкарахме нощта и другия ден опрени на оградата върху части от одеала, посипани с вар и хоросан от скорошното боядисване. На третия ден се яви нашият ангел-спасител, чистачката – украинка, която ни пусна в двора на училището и като славянска душа ни нахрани. По вкусна картофена яхния няма да ям никога! В нейно присъствие и по своя инициатива баща ми влезе в кабинета на директора и успя да се обади на министър Бистра Аврамова.

Стотиците българи – туристи, свалени от влака като нас, нямаха нашата съдба. Те стояха дни наред пред плътно затворените с капаци прозорци на Посолството, без шанс да зърнат неговите безмълвни служители.

На другия ден в 17 ч. дойде служител на посолството и ни връчи билети за самолет (обратно до София) и, представете си, дневни пари за 7 дни – дните на нашето живо участие в събитията от 1968 г.

Била съм на 18 г., радвах се, че ще бъда студентка, знаех че нашите войски, за разлика от мен, са влезли в Чехословакия, но не разбирах защо? Бях мръсна, гладна, отчаяна и много сърдита!

В България мама и баба мислели, че сме загинали в "огъня на контрареволюцията" – не знаеха къде сме. Били запалили по една свещ и ни оплаквали.

Ние се прибрахме живи и здрави. След 2 седмици отвориха границата и баща ми тръгна отново – беше на работа. След месец тръгнах и аз.

И започнаха най-прекрасните години от моя живот. Първата година учих език – задължително за всички чуждестранни студенти. Благодарение на това обучение днес съм и преводач от чешки и словашки език. След това се явих на приемни изпити на общо основание, заедно с техните кандидат-студенти, въпреки че бях положила такива в България и бях приета за редовен студент. Но, това бе цената на развалените братски социалистически отношения.

По сградите на централните улиците на Братислава имаше и дълго стояха следи от куршуми, по стълбите към Хълма Славин (паметник на загиналите във Втората световна война съветски войници) на всяко стъпало можехте да прочетете: "Окупатори – вън!" и "Иване – иди си!"

Помня как един магазин някаква жена търсеше българско сирене. Отговорът беше: "Окупантский сир немааме!" ("Нямаме окупаторско сирене"). Указателните табели по пътищата бяха обърнати на всевъзможни посоки, само не и в истинската. Моя близка - словачка беше дала пари за храна на руски войник, който плачел пред магазина за хранителни стоки. Те не са знаели изобщо къде се намират – бил гладен и искал да си купи хляб с рубли!

Ето че накрая бях редовен студент във Висшия икономически институт. Приеха ме много добре, бях ухажвана, беше им интересно, имах много приятели. И до днес някои от тях са ми по-близки от роднини. Преподавателите ми ме обожаваха, бях отлична студентка, даваха ме за пример. Завърших с отличен успех. Една година с мъжа ми – също българин, живяхме в словашко семейство с 3 деца. Взеха ни в апартамента си, защото се оженихме и нямаше къде да живеем - нямаше общежития за семейни. Единственото им условие беше да не им плащаме нищо. Бяхме като едно семейство. За миг не съм почувствала, че съм в чужда страна. Никога никой, дори и на шега, не ме е упрекнал за това, че и наши войски са участвали в грубото вмешателство в съдбата на страната.

Аз бях и съм една от тях. Бях с тях на площада, когато подписвахме Харта 68, бях с тях, когато празнувахме с всенародни веселия победата над хокейния отбор на СССР. Бяхме заедно на митингите по площадите, в църквата по Коледа и Великден, заедно пиехме младо вино "бурчак".

Днес хората са си същите – добри, усмихнати славяни, готови да помогнат, готови да простят, въпреки трудностите поели по своя нов европейски път за по-добро бъдеще !

Мисля си, че са спокойни, доволни и , както казват те, "Струваше си!"

 
< Предишна   Следваща >

Тук може да напишете Ваш спомен за 1968

Текстът ще бъде публикуван след одобрение от администратор







 
Copyright © 2017 Spotlight LTD. All rights reserved.