Доц. Бистра Николова, София

През юли 1968 г. ние, студентите по история от І курс и колегите ни от ІІ и ІІІ със специалност археология от СУ "Св. Климент Охридски", бяхме на т. нар. лятна бригада, но по специалността - на археологически разкопки в с. Нова Черна, Силистренско. С нас беше и Едуард Генов, по-късно участник в събитията, свързани с нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. В края на месеца бригадата ни свърши, аз се върнах в София, а моят приятел Ал. Бонев, заедно с Гаврил Лазов и Еди останаха на разкопките още един месец. През август бях на море, когато се разбра за нахлуването в Чехословакия. Няма да забравя разплаканите чехи, които чакаха рейса, за да се върнат в Чехословакия, прекратявайки почивката си преждевременно. Една от чехкините каза: "Ние вас, българите, ви обичаме и харесваме, а вие така да постъпите с нас."

Когато учебната година започна, разбира се всички коментирахме станалото, обикновено в кръга на близките ни колеги и приятели. Спомням си, че приятелят ми каза: "Когато разбрахме за нахлуването, пръв Гичо (Гаврил Лазов, днес н. с. в НИМ) извика: Това е интервенция." Всички бяхме на това мнение.

Мина доста време и признавам, че не си спомням добре месеца, нито датите на случилото се в последната четвърт на 1968 г. Изобщо спомените ми са много лични, защото, както ще разберете, макар да имах позиции, които можеха да ми дадат възможност да разбера повече, имах и сериозна причина да не желая да бъда забелязвана.

Трябва да е било октомври или началото на ноември, когато приятелят ми каза: "Еди (Едуард Генов) ми предложи да пишем и разпръскваме позиви срещу интервенцията на Варшавския договор в Чехословакия". Попитах го какво е отговорил, а той ми каза: "Нали го знаеш Еди, все големи неща говори. Несериозна работа". И вярно - всички познавахме ведрия, весел и малко непукистки нрав на Еди, който шашваше и впечатляваше колегите ни от провинцията с невероятни истории, на повечето от които ние, печените софиянци, не се връзвахме.

Но ето, че бомбата гръмна. Поне за мен. А сигурно и за много други от курса. Както по-късно стана ясно, може и да е имало и такива, които хич не са били изненадани. Разбрахме, че Еди, Александър Димитров и Валентин (съжалявам, презимето му вече не помня, а между другото той почина преди 10 години) са били арестувани за разпространение на позиви срещу интервенцията в Чехословакия.

И се започна...

В курса се възцари напрежение. Седяхме по коридорите, говорихме, обсъждахме и слушахме новините. Всеки ден се разбираха нови неща. Какви бяха пътищата, от кого или от кои излизаше информацията, не ставаше ясно. Част от нещата се разбираха от тези, които биваха викани в МВР (а може би е било ДС) на разпити. Така узнахме, че тримата са били снимани в Университета, че са били следени там. От кого, какви са били лицата, които са го правили, не можех да си представя. Сега мога да се сетя - или колеги от нашия или други факултети, разни активни комсомолци, сътрудници на ДС, или млади "работници" на ДС, или доносниците-преподаватели, с каквито Университетът можеше да се похвали. Разбра се, че някои колеги също са под подозрение, че са си сътрудничили на групата на задържаните. Това бяха Мария (Мая) Тодорова, дъщеря на проф. Николай Тодоров, Александър Тончев, Стайко (по-късно – професор в историческия факултет на Университета, покойник) един друг Валентин (за когото по-късно се разбра, че избягал с баща си в ГФР). Може да е имало и други, но не си спомням, ако не изключим една странна птица, чието име изобщо не мога да се сетя (дошъл в курса ни от Чехия, той по-късно се загуби някъде. За него се чу, че е бил в група, подобна на тази на Еди, но във ВИАС). Разбра се още, че това са били имената на хора, които Еди и другите са споменали при разпитите. От уста на уста, а и аз самата чух от тези тримата, че причината да бъдат посочени е било размяната на мнения за интервенцията с Еди или Сашо и Вальо, че те са изразили своето отрицателно мнение, че изобщо са разговаряли по събитието. Така поне казваха те. Това ме изплаши силно. Аз направо изтръпнах, когато Наташа Караджова ме срещна в Аулата и ме попита "Вас викаха ли в МВР?" Останах с впечатление, че нея са я викали. Наташа, кротко момиче, дъщеря на Стоян Караджов, който май беше председател на Висшата партийна дисциплинарна комисия на БКП, а по това време - бивш посланик в Москва, беше гаджето на Еди от разкопките. Страхът направо ме парализира. Ние със Сашо знаехме повече и сме изказвали не веднъж мнението си за интервенцията, но неговото име или моето не са били споменати от Еди. Имах обяснение. Първо, Еди беше близък с приятеля ми, двамата се разбираха добре и си симпатизираха, после трите споменати по-горе лица имаха яки гърбове. На Мая баща й беше не само професор, но и силна политическа личност при комунистите, на Ал. Тончев майката беше колега от Етнографския и близка с доста преподаватели, Стайко си беше комсомолски натегач. И сега, и по-късно мисля, че Еди съвсем съзнателно ги е посочил, за да скрие приятелите си, знаейки, че другите ще се отърват.

Започна се вътрешно разследване в курса. Моята позиция беше много сложна. В І курс по предложение на бай Манол (стар комуняга, който беше вкаран да следва с писмо на ЦК на БКП) имаше комсомолски събрания за избор на ръководство. Изборът вървеше мъчително. В последния момент той посочи мен, защото съм била деятелен човек. Опитах да измънкам някакъв отказ, ама както става в такива случаи всеки гледаше да се отърве и с думите "хайде, хайде..." трябваше да приема. Бяхме курс главно от софиянци и пловдивчани и хич не се натискахме за комсомола. Тъй че сега ми се налагаше да присъствам на две по-тесни събрания – това на комсомолското бюро на курса и това на факултета или Университета, или и на двете. Тъкмо на университетско ниво разпитваха провинилите си колеги. Беше изключително мъчително, а за мен - особено. Всеки момент очаквах някой да посочи мен или приятеля ми като хора, които са знаели предварително за позивите. А междувременно се понесе мълва, че те са пуснали позивите в Пловдив и в някои пощенски кутии в София. Ако се разбереше, че сме знаели, щяхме да изхвърчим от факултета, защото никой не седеше зад нас. В стаята, където беше събранието, онези от горния комитет на комсомола стояха срещу нас и разпитваха последователно Сашо, Мая, Валентин, Стайко. Признавам, че бях направо вкаменена, не помня какво ги питаха, но си спомням мрачните им лица, остро зададените въпроси, обвинителния тон. Между разпитващите беше и Тодор Ников от ІV курс, за когото всички знаехме, че е син на полковник от ДС и че самият той сигурно е кука. По-късно наистина отиде да работи там. Спомням си, че Ал. Тончев от страх се беше сковал и се появи с бастун на лекциите. Стайко само се оправдаваше, а Мая се държеше доста самоуверено. Ние от бюрото май нямахме думата, но поне аз я бях съвсем изгубила.

Комсомолският тормоз, очевидно по диктат отгоре, продължи. Направиха събрание на целия курс. Присъстваха, както си спомням, и преподаватели. Ако не ме лъже паметта там беше Илчо Димитров (тогава доцент), за когото се говореше, че се опитвал да намали ефекта от станалото. Когато прочетох спомените на Николай Генчев, разбрах защо. Натискът върху факултетът е бил тотален. Просто преподавателите-членове на БКП са искали да се оправдаят пред партията им, защото вътрешно партийните им боричкания при създадена ситуация са могли да завършат с неблагоприятен за някои край. Та на това събрание "грешниците" трябваше да бъдат заклеймени. Те на свой ред трябваше да се разкаят. Стоях до Сашо Тончев и в момент на отврат от някои подлизурски изказвания и кагебисткия тон на наблюдаващите външни лица му казах: "Познавам и други, които са знаели, но какво толкова е станало - не разбирам". После стократно съжалих, че се изпуснах. Когато дойде ред за неговото разкаяние, той между другото каза: "Имало е и други, които са знаели...". Бях готова да умра заради хлевоустието си. И до ден днешен не си го прощавам. Слава Богу, делото беше тръгнало вече по инерция и никой не обърна внимание на тези му думи.

Последният акорд се състоеше в това ние, от бюрото на ДКМС, да наложим наказания на провинилите се. Събрахме се в аудитория. 23. Мая обясни, че нейното замесване е с цел да бъде ударен баща й и че тя няма никакво участие в случая. Хич не ме интересуваше. Исках да мине по-бързо и да свърши всичко. Май накрая се реши да бъдат порицани, мъмрени или предупредени. Не помня. Аз си отдъхнах. Тормозът, който продължи няколко седмици, беше към края си.

После се разбра, че Еди е осъден на 5 год. Сашо, мисля, че беше осъден на две, за Вальо май беше условно. И тримата бяха изключени от Университета.

Аз и моят приятел по-късно се срещнахме с бащата на Еди. Бях му дала своя старогръцки речник, който беше рядкост и исках да си го прибера. Разбрахме от него, че Еди е бил изключен от Немската гимназия, защото заедно със съученици мислили да хвърлят бомба на трибуната по време на манифестация. По-късно чухме, че Еди, който е бил в Старозагорския затвор, се е опитал за бяга и са му лепнали още 8 год. Обади ни се когато излезе от затвора – мисля, че беше през 1975 или 1976 г. После си изгубихме следите. Чухме, че е бил изселен. През 1989 г. другарите го натовариха със семейството на самолет и замина в САЩ. Щастливец. Има справедливост. Мая също е в САЩ със семейството си.

Епилогът на цялата история настъпи, когато в ІІІ курс някой открадна доклада за Ленин, който трябваше да бъде четен пред курса за някаква годишнина (май 100 от смъртта на този световен терорист). Отдавна си нямах вземане-даване с ДКМС и се радвах свободно на станалото. Вдигна се шум, но като че ли някой тушира нещата, за да не му дърпат ушите, че курсът ни не спазва политическа дисциплина.

Накрая ще спомена и това, което научих след утихването на нещата. Говорейки с Гергана (по-късно н. с. в Института по история на БКП) ми беше подхвърлено, че е имало колеги от курса, които след края на цялата история около чешките събития са станали сътрудници на ДС.