Проф. д-р ист.н. Пламен Цветков

През лятото на 1968 г. бях на 16 години, завършил десети клас за единадесети в 39 СПУ, София. Тогавашното училище си беше една казарма. Мнозина учители се държаха като фатмаци, а за някои от тях най-ефикасното, ако не единствено възпитателно средство, беше боят. Задължителни тъмни униформи и фуражки, черни престилки за момичетата и ако нещо в униформата ти липсваше или пък ако, не дай си Боже, косата ти беше по-дълга, не те пускаха в училище (сегашният просветен министър Даниел Вълчев също е петимен да върне униформите). Заради дълга коса бдителни милиционери и ОФ активисти те отвеждаха в най-близката бръснарница, за да те острижат нула номер, а късите поли на момчичетата направо ги късаха. Това според някои били "весели времена".

Най-малко месец преди да наближи поредният "голям празник" - 7 ноември (датата на болшевишкия преврат в Русия през 1917 г., превъзнасян като "Велика октомврийска социалистическа революция"), за 1 май и дори за 24 май ни изкарваха да репетираме, като маршируваме в двора. С наближаването на фестивала на световната (комунистическа) младеж направо побесняха - маршируване и гимнастически упражнения по цели дни, а през лятото - и цял месец, ако не и повече, и то затворени денонощно в едно училище в Княжево, откъдето ни караха на репетиции на стадион "Септември", наречен така в чест на съветската окупация на България през септември 1944 г. (стадионът май и сега се казва така, ако изобщо е запазен).

Знаехме, че с чехите, поляците и унгарците сме в един лагер, но се досещахме, че в полската, унгарската, а до 21 август 1968 г. и в чехословашката барака е било по-весело.

Тогава започнах да пиша на ръка вестник "Ване", като смятах, че това е единственият опозиционен вестник в България - четяха го само най-близки приятели, та затова ми се и размина...