Даниела Митева

Бях 12 годишна през зловещата 1968-ма година. Нямам ясен спомен от конкретните събития, а по-скоро от емоцията на моите близки, научили за съветската инвазия. Очите на дядо ми - достолепен и аристократичен мъж - бяха пълни със сълзи. Тогава убедително и аргументирано ми разказа за злото, наречено комунизъм, за идеологемите, с които пълнеха главите ни в училище, за безбройните безследно изчезнали след 1944 год., за погубените човешки съдби, включително и в семейството ни.

Сигурно ще прозвучи кощунствено, но в цялата "чешка трагедия", връщайки времето назад, аз намерих своята истина за невъзможната "заедност" (да ми прости г-н Доган огромното несъгласие) на демократичните ценности и зловещия терор над душите ни от комунизма.