Стела Стефанова, Торонто

ПРАГА

Благодаря Ви за този сайт! Лично аз имах нужда от него. Защото в тази година тъкмо бях завършила 6 клас. Живеех в Шумен. Пеех в хор "Бодра песен" – доста добър и популярен. Бяхме поканени да правим записи и концерти в Лайпциг. Там ни настаниха в общежития. Срещахме се с деца от друг такъв хор. Всичко беше интересно и хубаво. Бързо усвоявахме немски думички. В онези години западен език започвахме да учим след 7 клас, а руски – в 5. Не беше лесно в малък град да се плаща за частни учители по немски, английски - поне за моите родители. А и тези учители бяха малко.Затова ние не знаехме немски, но това не ни създаваше проблеми – съвсем по детски.

Когато дойде денят, в който трябваше да пътуваме за България, ни казаха, че се налага да останем, ако не се лъжа, още десетина дни. Пое ни като издръжка Радио Лайпциг, където правехме и записите.

Пътуването ни беше през Прага. Помня, че на отиване имахме престой. По-големите ни научиха как да си сменим пари, за да си купим нещо за ядене от гарата. На връщане влакът също спря на Прага. Но ни беше забранено да слизаме, да вдигаме пердетата на купетата, да отваряме прозорците. Запомних тогава само, че имало някаква революция. И, да си призная, нито аз, нито моите приятели около мен, разбирахме за какво става въпрос. Все пак надниквахме тайно през прозорците. Виждахме млади хора, за които по-големите казаха, че това са хипита. И че те правят тази революция...

Разказвам детски спомени, не ги преосмислям умишлено вече през днешните си знания и оценки.

ФЕСТИВАЛЪТ

След Лайпциг хорът ни беше участник в Деветия Световен Младежки Фестивал. Настаниха ни за цял месец в 6-о училище на "Граф Игнатиев". Оттам пътувахме из София за участия. Срещаха ни с различни групи от различни страни, но най-вече от бившия социалистически лагер (това съм осмислила по-късно, не тогава). Не помня всичко. Но едно нещо и до днес не съм забравила – групата от Виетнам. Тя малко ни стряскаше – нас, момичета на 12 години. А ни казаха, че трябва да общуваме с тях. На мен и моята приятелка се “падна” да разговаряме (разбирай – на руски) с военен, чиито години не можехме да определим и който беше загубил едната си ръка... Трудно общуване. Не толкова заради езика, а заради разликата в годините и изпитването на някакъв вътрешен страх от този човек. Помня, че някъде по това време ни караха да купуваме пощенски марки за подпомагане на виетнамския народ.

Не сме видели много от този фестивал. Само това, на което са ни допуснали – масовките на откриването, малкото срещи, нашето участие, многото бели гълъби на мира...

Но аз тогава вече слушах Бийтълс. Бях малко по-непослушно дете в "лоши" компании, както тогава ги определяха. А това бяха просто съученици, които по някакъв начин намираха достъп до тази музика. Тези, които учеха английски, ни превеждаха текстовете. Слушахме тайно. Докато един ден директорът на училището не направи митинг, на който отправи заплаха към нас. Но за негово съжаление, всички ние бяхме отлични ученици, а аз дори спечелих втора награда на конкурс за стихотворение за нашия патрон – Димитър Благоев.

За известно време се спотаихме, но насочихме усилията си към събиране на снимки не само на Бийтълс, но и на други групи от това време. Също много трудна работа за онези години и за малкия град. Но все пак успявахме да намираме по хиляди начини снимки, песни на нашите кумири. Интересното е, че у дома никога не са ми правили забележки за тези мои увлечения. Дори моят баща, вече покойник, при една командировка до Унгария , не знам как, но ми донесе плоча – дългосвиреща, със записи на западни изпълнители. Е, излишно е да казвам колко бях горда. И колко страдах, когато ми я откраднаха!

Та се питахме в годината 1968 дали, щом фестивалът е световен, Бийтълс няма да дойдат?!

Като журналист знам, че много хора могат да разкажат същото. Други ще кажат: Какво пък толкова?!

Нека да разкажат – все пак, колкото и да ни уедняквяваха, всеки човек си е свой един космос. И през него ще пречупи преживяното.

За мен тези мигове, в които обожавахме Пол Макартни, бяхме влюбени в Бийтълс и завиждахме на онези, които имаха достъп до всичко, свързано с тях, са много важни. Защото днес вече осъзнавам, че все пак не са успявали докрай да ни пречупват и изплашат. Както казват днес – не сме били толкова задръстени.

Спомням си и за едно момче – Стефан Андонов, когото не приеха пионерче. Гледам снимката, на която сме до някакъв паметник. Единствен той стои встрани...Какво ли е било в детското му сърчице тогава? Гледам и рисунки, които ми е подарявал по детски в онези години. Свиреше хубаво и на цигулка. Кротък и възпитан, добър ученик. Но не бил от добро семейство. Така казаха. А живееше тогава само с майка си. Времето ни е пръснало по света, но аз безкрайно се надявам това момче днес да е един успял мъж и да е вече от "благонадеждно" семейство.

А сега е време да си пусна Бийтълс!