Александър Георгиев

На 21.08.1968 бях дежурен по КПП в поделение 65010 Елхово.

Само месец преди това бях дошъл от санитарната школата в Русе. Когато пристигнах на 24 юли заварих поделението празно. Бяха останали само музикантите – единствените, които не са били вдигнати при тревогата от 21 юли. С най-висок чин беше един старшина – циганин, с мустаци, от онези старите, сериозните цигани.

Та, полкът го бяха вдигнали по тревога, след което всички бяха заминали за военното пристанище в Атия. Там, след лагер от около две седмици, бяха натоварили войниците на съветски баржи за Иличовск (Одеса) и от Иличовск, на собствен ход, под пълна забрана някой да се показва извън машините (все пак униформите на БНА не бяха еднакви с тия на Червената армия) – в гората в Мукачево, западна Украйна, на границата с Чехословакия, днешна Словакия.

Всичко това го научих доста по-късно. За мен поделението беше просто празно и единствените срочнослужещи бяхме хора, дошли от разни школи (като мен) или от отпуски, болници или санаториуми. Бяхме общо около 60 души. Разделиха ни на две и едната половина даваше наряд, докато другата половина изливаше бетон – в танковите клетки. Танковете ги нямаше. Бяха Т-34, но и това го разбрах едва, след като часттите се върнаха през ноември 1968.

В самото Елхово, напълно военизиран и военно-вманиачен и до момента град (макар и да няма вече казарми), тогава се носеха вече разни слухове. Но най-важният беше, че се очакваше “война заради Чехословакия”! Мен войната ме интересуваше доста по-малко от ревността към приятелката ми, която като ученичка в 11 клас на езикова гимназия, очакваше фестивала или там каквото беше през лятото на 1968 година.

Случаят пожела на 20.08. срещу 21.08. да съм наряд без оръжие на КПП-то на поделението. Като ефрейтор бях дежурен по КПП заедно с един доста неприятен, не само на вид, старши сержант. Регламентът беше: до 24:00 спи старшината, а след това ляга да спи другият до 4:00 часа сутринта - тоест аз трябваше да спя от 00:00 до 04:00 часа. Така и почнахме. Почна той. Заспа и не стана повече! Аз бях смъртно уморен, лял бетон цял ден, не спал по-предната нощ заради наряд. Седнал съм аз в КПП-то, пиша поредното писмо на приятелката, става 24:00, почвам аз да будя старшината, а той хърка като животно и се прави на още по-заспал. По едно време вече ми става ясно, че тоя тип няма да стане, ами да си седя аз на масата. Да бях излязъл поне малко навън! Поне да взема въздух! Да не заспя.

Стана 01:00 часа и аз чух по новините от радиото, марка Ехо с две батерии 4,5V запоени за него, което носех постоянно с мене: "Днес, в полунощ,... войските на Варшавския договор,... Чехословакия,... интернационална помощ,..." прочие и прочие, със сериозен съдбовен глас стил Совинформбюро 1941 г. А на мен ми се спи и... заспивам моментално на масата. Даже и прогнозата за времето не чух.

Датата е 21.08.1968 година.

Само след 15 – 20 минути някой ме издърпва за яката и с ритници и юмруци ме изкарва навън. С рев ми известява, че ей сега ще ме разстреля, защото другите вече ги убивали, пък аз съм спял на пост. Вади пистолета, размахва го (беше пиян-залян), дърпа затвора, вкарва патрон в цевта и опира дулото до главата ми – дясното слепоочие. Това е подполковник М.....ев, ЗКПЧ-то на Елховския полк 1968-а година. Какво става по-нататък не си спомням, може и да съм припаднал. Не си спомням даже как си завърших наряда и завърших ли го въобще. Тоя същият подполковник беше от Варна. И когато на 21.07.68, месец преди инвазията в Чехословакия, полкът го вдигат по тревога, той си е бил в отпуска във Варна. Във въздуха обаче вече се носи вече едно усещане, че ще има скоро патаклама с Чехословакия и тъща му казала: "Ами те заминаха за еди къде си с колата, а в същото време той се крие в къщи като жена и го е страх да отиде на война". А войната още не беше и започнала даже. И като става вече ясно къде е полкът, че е в Мукачево (западна Украйна), той си идва в квартирата в Елхово и вечерта по време на редовно пиянство го сварва вестта за нахлуването на войските в ЧССР и го хваща явно страхът. Първият с когото иска да се саморазправи съм аз! Заслужено, разбира се, ама не чак с екзекуция. След което явно е безчинствал вътре в поделението, защото същата вечер е имало стрелба във въздуха, а войниците не стреляха в поделението. На другия ден дойдоха всички “вдовици” на офицерите в поделението, плачат, мокрят носи кърпи - да научат нещо за мъжете си. Тогава нямаше даже кой да им каже каквото и да е. После същия М.....ев го разжалваха на майор и след две години го видях на една клетва на един братовчед на Капчето (Бургас), гранични войски, пак ЗКПЧ.

Самият полк се върна в края на октомври или в първите дни на ноември. Направиха парад, минавайки с бойната техника през града. На камионите нямаше нито едно здраво стъкло. Само по едно предно им били дали руснаците да си сложат, иначе всичко друго беше шперплат. И както казва наборът, г-н Стойков: "А и една част от българските участници са били тогава - а и днес си остават - поклоници на тази политика и надали ще нарушат клетвата си, за да разказват публично какво са преживели. Те още си вярват на някогашните утопии и фалшиви представи. Не бива да чакаме спомени от такива".

Действително, точно така мислеха 99,99% от върналите се. Разказваха за "героичните" постъпки на тоя или оня самозабравил се български офицер – примерно комендантът на единия от трите града. Вече съм му забравил името, но беше капитан и си беше моделирал фуражката, с черна околожка, като SS-овска и си беше наредил някакви значки на гърдите, които отдалеч, в комбинация, напомняха точно германските от WSW. Двата полка са били дислоцирани в словашките градове Зволен, Кошице и Банска Бистрица. За Прага никой нищо не е говорил, поне от Елхово – не. По-късно се запознах с един младши-лейтенант от танкистите. Помагах му да учи немски. Той пък беше докаран лично със самолет при Добри Джуров, който го е разжалвал лично от старши на младши-лейтенант – някакви си две звания за три загубени човешки живота и една жена завинаги без крака. Как е станало го знам от разказа на самия офицер и от един войник, който е бил в екипажа му – мерач или водач, не помня вече. Въпросният танк дава наряд на летище, офицерът си внушава към полунощ, че едно българско караулно е нападнато и дава заповед да се зарежда оръдието и да тръгват. Започва да рита от купола войника (мерача или водача, вече не знам), изкарва го навън, сам сяда и подкарва пиян танка. В резултат на пиянството си прегазва една чехословашка джипка с трима мъже и една жена. Жената остава жива, без крака. Следва транспорт със самолет до София и разжалване.

Впоследствие обаче същият офицер решава да се маха от Елхово и си подава документите в някаква военна академия – за там му трябваше немският. После чух, че нищо не е станало с академията му, а той, за да го уволнят, взел да ходи редовно на църква и да пропуска да се явява в казармата. Какво е станало с него? Дали нарочно или подсъзнателно е взел да ходи на църква, да му е проговорила съвестта, не знам. Въпросният човек свиреше на цигулка!! Не беше типичният "офицер от БНА", така че повече вярвам в истинското му разкаяние. Дано да е така. Да е намерил покаяние и мир духът му.

Имаше само двама, с които си говорех какво е ставало в Чехия. Това бяха Продан Димов, по-късно известен наш актьор, вече покойник и един друг – Християн Гри.... Това бяха единствените хора, които си задаваха въпроса: Какво правихме всъщност ние там и как сега ще ни гледат чехите? Може да е имало и други, но като се има предвид, че тия бяха двама от общо 4-мата среднисти от набора, който се уволни 1969 година, може да се правят известни, макар и не съвсем обосновани заключения. В същност всичко останало се радваше, че са им го "хххххх на контрите". Почти всички си донесоха по едно джобно фенерче, купено от ЧССР със заплатата, изплатена в крони. Заплатата на редниците беше 1,50 лева на месец и 2,50 лева на младшите сержанти. Веднъж, веднага след връщането, на вечерна проверка командирът полковник Генчев заповяда: Я сега 12-и прожекторен полк, светнете с фенерчетата. И от 1.200 души се намериха веднага едно 200, които бяха в строя с фенерчетата си! Придобивката от изпълнението на интернационалния дълг!

На "живите участници", така си викаха самите те, дадоха по 2 лева награда за изпълнен интернационален дълг. Знам го точно, защото аз ги раздавах за нашата рота – 1-ва, 1-ви батальон – срещу подпис.

Наборът, който беше задържан до средата на ноември 1968 година получи възможност да се запише да следва без изпити. Знам само за един случай на лекар в момента, който се е възползвал от случая поради това, че не е имал възможност да кандидатства навреме. Никога не съм мислил преди това, че образователният ценз е толкова нисък в "кашимерията" на БНА.

Жертви от Елхово нямаше. Имаше един осъден за "шпионаж" – едно момче, което живеело на ул. Шейново в София. Бил начертал план с разположението на българските войски и искал да го предава на германците. На кои германци – така и не се разбра. Никой не го видя повече. Аз разбрах от Продан Димов къде всъщност живее осъденият, защото не го познавах. Всички, с които съм говорил, бяха на мнение, че ако не били влезли съветите в ЧССР, щяла да влезе западна Германия. До каква степен може да бъде индоктриниран един елементарен мозък! Какво чудно има! Та нали точно на такива се крепи и комунистическата идеология в нашата страна. 1968 беше голям ШОК! Но и сигнал за окончателно ПРОБУЖДАНЕ. След това светът вече беше друг.