Дедо Андро

Тогава бях прохождащ музикант - с оркестъра ми свирехме по заведения за танц. Някак си късметът се завъртя около нас и от 13.4.1968 до 7.10. същата година бяхме на работа в Словакия, в различни заведения.

На самия ден на нападението (то всъщност беше след полунощ) бях в Кошице. Чак сега научавам, че българските войски, които окупираха Зволен и Банска Бистрица са минали през Кошице.

Вечерта преди нападението имахме почивен ден и ходихме до центъра на града, за да слушаме една нашумяла тогава банда. Готини бяха много. А ние свирехме в един от западните райони на града, в заведение, което, ако не ме лъже паметта, се казваше "Лунник". Докато се приберем от центъра стана около 1 след полунощ. Легнах си и в полусън чух много преминаващи самолети. На другата сутрин ме събуди чичо Стефчо - барабанистът - и ми каза, че тия, тия и тия, вкл. България, са нападнали Чехословакия.

Мдааа... Когато пристигнахме в Кошице на 16.6. от Жилина, след като се прибрахме от работа първата вечер, на вратата на всеки от нас имаше закачена по една роза... А след 21.8. не беше за препоръчване да се излиза, защото местните хора се бяха нагласили психологически за отърваване от желязната прегръдка на "най-справедливия строй", не искаха да живеят толкова "справедливо". И се превърнахме в "окупанти", които хората заплашваха, че ще ги "копнат до рити" (ритнат в задника). И затова управителят на "Лунник" ни носеше храна в стаите...

На третия ден пред общежитието, в което живеехме, наблюдавах следната сценка: на широкия булевард пред общежитието с трамвайни линии по средата преминаваше "бойна техника" - БТР-и и танкове. Бяха съветски. Беше се събрала група от около 300 младежи, които искаха да възпрепятстват колоната да продължи напред. Един от тях на няколко пъти ляга пред бавнодвижещ се танк, който внимателно спираше и го заобикаляше, след което младежът се изправяше и отново лягаше пред танка... Бог даде тази случка да не завърши с кръв...

Посмях да изляза на петия ден от нападението и отидох до центъра на града. В близост до магазинчето на една от централните улици, в което си купувах тютюн за лулата (тогава там имаше "Амфора" и "Клан" - нещо, което ми беше непознато от нашия "пазар") на една стена видях следи от кръв и положени много цветя. Казаха ми, че там руснаците разстреляли млад човек...

Принудителното ни заточение траеше до 15 септември, когато ни изпратиха да свирим в Бардейов - градче в близост до украинската граница, за да си платим храната и хотела във времето на бездействие.

А тъкмо беше излязла "Дилайла". И в Бардейов имаше един Иван - син на български градинар, който не знаеше български и постоянно викаше "захрай ми Динайлу" (изсвири ми "Дилайла", малко объркано заглавието, така е чувал човекът).

А аз бях на 18 години и много ми се живееше...